Мисия
"Красив Двор и Градина"
Валентина Николова
"На заглавието предстоеше да излезе на хартия. Днешното време поиска друго. Сега не е време да се скъпим на живот и красота. Силно желая тази книга да зарадва и смекчи сърцето на читателя, така че той да намери упование във всичко здраво, красиво и българско.И стига вече сме живели с тиха носталгия. Нашите здрави дълбоки български корени заслужават да ги поливаме всеотдайно и обилно. С делата си, с целия си живот."
Авторката
В зимен ден в началото на 2002 г. стояхме с брокерката пред затрупаната със сняг кокетна къща, изпълнена в приятния стил на 80-те години, който за себе си съм кръстила „възрожденско-боянски“. Подобни вили често се срещат в полите на планината: семпла, стилна смесица от български архитектурни елементи, фасадни червени тухли и дърво. Макар и без претенции за уникалност, до ден днешен те радват окото с премереното си достойнство. Брокерката беше решила да ни доведе в края на изнурителна обиколка из селото, при която се бяхме нагледали на струпани как да е къщи, студени, грозни, неприветливи, чиито собственици казваха нещо в смисъл „Такива и такива пари търся. Имам две деца, трима внуци и на всеки трябва да купя апартамент ". Ние от своя страна смятахме, че и да имаме парите, които ни „търсят“, пак нямаше да ги дадем за нещо сгрешено изначално – и естетически, и функционално. Не бих казала, че щяхме да строим, на онзи етап от живота си не бяхме готови за подобно начинание. В съзнанието ми изплуваше апокалиптична картина: груб строеж, двор в дълбоки кални бразди, приземна стая с кюнец в стената, и провесено одеяло вместо врата, а аз, в гумени ботуши, чорлава, шашардисана, бухам с черпака и готвя „на майстори“.
Сега, разбира се, е друго. През ръцете ни минаха не един и два строежа, не един и два ремонта. От тогава пазарът на имоти се промени: ако през 2002 г. беше възможно да купиш готова къща, която излизаше на строителната себестойност, без тичането и нервите, като парцелът идваше в бонус, то днес вече не е така. Цените се повишиха, и на къщи, и на парцели, и е много по-добре да си построиш умно проектирана къща с качествени материали, вместо да купуваш „луксове“ с евтин ламинат и плочки на едри макове в червено и златно.
Но да се върнем петнадесет години назад: тогава просто търсехме вила, в която да прекарваме горещите лета. Беше ни омръзнало да се чудим къде да пращаме малкия ни син, дойде ли лято. Бяхме обиколили доста села в западна и източна посока. Особено ни допадна селце в края на Софийското равно поле, в началото на Средна гора. Недалеч от него в подножието на горист хълм се провираше Подбалканската линия и изсвирванията на редките влакове ме караха да се чувствам като във филм на Кустурица. Съпругът ми хареса малка нова къща в края на селото, до бившото ТКЗС, неизмазана и с външно стълбище към втория етаж. Имаше много работа по нея, а не се забелязваха признаци на чар. Съседството с къща в стил „замък, но и казино“, с подчертана страст на собствениците към гипсовия ампир и древногръцките богове, не добавяха оптимизъм. Настоявах за къща в центъра на селото, строена през 1971 г., с дебели стени, закътано дворче и тясно вътрешно стълбище към втория етаж, което тръгваше от кухнята, скрито зад тайнствена врата. Приличаше на врата на шкаф. На долап, пълен с тайни. По мой вкус.
Имам си спомен за такава врата в детството, тя се намираше в поддържана старопланинска къща в Еленско, в дома на близка роднина на баба ми. Веднъж-два пъти в месеца с моята баба хващахме рейса до Беброво, така се казва селото, ходехме на пазар, до аптеката, а накрая неизменно се отбивахме на гости. Това беше през дългите, мирищещи на прегорели треви лета на 70-те. По радиото звучеше „България. Дела и документи“ и „Ладо, ле, ладо“ на Тоника.
Мисия "Красив двор и градина"
Съдържание:
IV. Уаби-саби от бабината ракла
V.1. Среща No 1. Мечта и материализация
V.2. Среща No 2. Нетрадиционно с традициите
V.3. Среща No 3. Двореца. Тенха юва.
V.4. Среща No 4. Дворовете на стария град
V.5. Среща No 5. Манастирски обители
V.6. Среща No 6. Еленския Балкан
VI. Работещи стратегии
VI.1. Съчетаване на текстури
VI.2. Зелено
VI.3. Делви, зидове, руини
VI.4. Конзоли
VI.5. Мулч
VI.6. Свежи цветя
VI.7. Бяло
VII. Сезоните в моя двор
VII.2. Лято
VII.3. Есен
VII.4. Зима
VIII. Четири есета от блога
VIII.1. Историята на една градинска пейка
VIII.2. Подправките
VIII.3. Експедиция Родопи
IX. Заключение
Ще се качват части от книгата, може би невинаги в хронологичен ред. Качените глави са подчертани и с активен линк.
©Всички права запазени!
©Валентина Николова, автор, 2020
©Валентина Николова, снимки
©ИЗДАТЕЛСТВО "АВГУСТА ПАБЛИШИНГ", 2020
I. Началото
Хубаво всичко на село, охолно, аго, на воля!„Изворът на белоногата“, П. Р. Славейков
Двете с моята баба подхващаха приказка за женските си неволи, а аз, след като наяждах до насита с малини отвън край каменния зид, влизах при тях и се втренчвах в домакинята. Тя спираше разговора и усмихнато питаше: „Искаш ли да се качиш горе?“ Дали исках да се кача горе?! Без излишно притворство и подканяне, отварях тясната дървена врата и по тесните скърцащи стълби, мирищещи на стара къща, сигурност и уют, се втурвах към светлите пространства на втория етаж. Помня млечно-жълтите като слонова кост кенарени пердета, достолепните дреболии, чисти и блестящи, все съкровища за мен. Имаше ефектна фигура на риба от тъмносиньо стъкло, пирографисана картина с девойка и чешма, порцеланови фигурки върху плетени на една кука покривчици. Особено възхищение предизвикваха у мен двете ъглови легла от лакиран фурнир, с ракла помежду им, винаги грижливо застлани и изпънати. Изглеждаха толкова модерно и изискано в моите очи! В къщата на баба ми спях в дълбок железен креват с печати на несъществуваща вече фабрика, затова нови легла в стара къща ме изпълваха с уважение.
Сега си давам сметка, че двете жени са искали да останат насаме, а това ми е дарявало време за наслаждание от най-чист вид, времето, когато се отдаваш на любимото си занимание. Не че съм го разбирала тогава, а и нужно ли е било? Щастието да живееш не се нуждае от обяснения.
Та значи, исках къщата със стълбището: занемарена, но солидна, представях си я като проект от филма „Под слънцето на Тоскана“, в който американска писателка се запилява от душевна мъка в Италия, спонтанно купува старинен дом с високи тавани и започва ремонт. Водят й бригада работници от Полша, единият от които свенлив професор по литература. Но тъй като мъжът ми не искаше да е в центъра до хоремага и настояваше за другата, която в интерес на истината имаше хубава гледка, се зарадвах доста, когато нещата с нея не се получиха. Не се спазариха.
Вдигнахме ценовата летва, като в същото време стеснихме периметъра на търсене. Районът ни спечели с бързия достъп до центъра. Старото правило за важността на локацията не само в инвестиционен, но и в емоционален план, сработи брилянтно. Макар в онзи момент да не го осъзнавахме, нещо в нас прещрака, усетихме го и двамата. Брокерката лаконично съобщи: „Черешката на тортата.“
Нямаше ключ. Къщата била на нейна позната, засега само ни я показвала. Жената останала вдовица, не можела да я поддържа, затова я продаваше. Имало уж мераклии да купуват, ама засега нищо. Съпругът ми реши да прескочи през телената ограда, за да надникне от верандата към първия етаж. Тупна в дълбокия сняг от другата страна. „Има арковидна врата в хола.“ съобщи той, при което сърцето ми прескочи в радостен синкоп: врата с дървена арка вещаеше свят на домашно щастие, за което аз, пришълката, отрасла във високоетажните блокове на града, мечатех. Очевидно имам слабост към вратите, зад които се крие ако не една Нарния, то поне една загадъчна история. И до днес се шегуваме, че по копчето избрах балтона: реших, че това е къщата, без дори да съм видяла вътре именно заради тази извита врата, която после се оказа, че е килер, оформен под стълбите. След време видях и другите, много по-важни достойнства на новия ни дом: невероятната гледка, разумното вътрешно разпределение, големите вечнозелени дървета и овошките. Даже не знаех, че едното от тях е изключително благородната секвоя. Тогава просто усетихме, че искаме тази къща, нямаше колебания, нямаше размисли. Изглежда, че хубавите неща в живота се случват леко, без прекалено планиране. Без усилие. По Бога е леко. Просто усещаш, че вършиш правилното нещо, дори и да не разбираш към дадения момент защо.
Обичам да гледам речта на Стив Джобс пред студентите от Станфордския университет, в която той разказва за странното си младежко увлечение да учи калиграфия – при положение, че бил прекъснал обучението си, нямало къде да спи и гладувал, наистина изглеждало неразумно. Било красиво, но странно увлечение. Самият той не знаел защо го прави, само бил уверен, че това му носи дълбоко удовлетворение. По-късно все пак реализирал тези умения и Макинтош се превърнал в първия компютър с красива калиграфия.
Тогава Стив Джобс разказа как, доверявайки се на интуицията и любопитството, е взел най-правилните решения в своя живот. Житейският урок от тази история беше „винаги следвай сърцето си“, нанасяй точките от маршрута си с вярата, че един ден тези точки ще се свържат по логика, която към настоящия момент не разбираш.
Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.
Евангелие от Матея, 6:21
Водена от същата логика, смятам,че личните удоволствия и хобита са мощен катализатор за развитие, защото как очакваме Бог да се свърже с нас? Не е ли именно това начинът – като ни дава дарби, чрез които се чувстваме живи, щастливи и цялостни? Предполагала ли съм тогава, докато потропвах от студa пред оградата, че ще заживеем в тази къща, ще отгледаме дете, ще напиша книга? И през ум не ми минаваше. Помня само, че след като се прибрахме в София, първата ми работа беше да купя шест чаши от отровно зелено стъкло и басма в разхайтено червено за кухненските пердета. Към днешна дата Долче и Габана „валидираха“ този крещящо карнавален стил във всекидневието. Аз идея си нямах, че съм толкова напредничава, представях си убежище в номадски стил, в което да заживеем със стил. „Шикарно“, както казват руснаците. А стил за мен значеше бохемската смесица, по възможност в български прочит, от вещи с душа и артистично състарени мебели, всичко, което наричат „shabby chic” (от англ. износен шик). Днес смятам, че масовият шаби шик с неговите рози и лейки с декупаж е детската болест на всяка доморасла декораторка, каквато бях аз. Но какво от това? Това е игра, която никога не омръзва, и ако я играеш с мерак, значи си от „братството“, независимо на какъв етап си.
Къщата се намираше в спретната и спокойна вилна зона, в която доста хора живееха целогодишно. Прозорците за моя радост не гледаха към града и магистралата, чиито светлини винаги съм възприемала като замърсител, само че светлинен. Сигурно от детските ми години е останала любовта към тъмните баири, врязани в нощното небе, още от времето, когато карах летата при моята баба в Балкана.
Къщата, пред която стояхме, беше обърнала лице към покрити с гора планински хребети. По късно шях да се науча да им се любувам на фона на мастиленото нощно небе, да се вглеждам в смяната на сезоните: в нежните бели пухчета на овошките напролет; в ръждивите цветове на есенната гора, нашарена с иглолистни пояси, засадени на симетрични ивици от Горското. Щях да си имам любима скала, която пролетно време нефритено зеленее, мокрена от дъжда, а от каменната й гръд расте самотен люляк и винаги цъфти, а няма кой да окърши. Но всичко това щеше да е после, засега все още стоим пред оградата на хубавата къща.
Седмица, след като изповядахме сделката, отидох до голям градински хипермаркет и купих кутия с тревни семена и няколко дървени оградки за цветя. Закроих планове как ще си подредя двора и ще се излежавам лятно време с книга в ръка върху шезлонг на зелена морава. Тогава още не знаех, че ще минат години, преди това това се случи. Честно казано, дори днес, когато дворът е реалност, много рядко лежа на шезлонга, там обикновено спят котките, ние предпочитаме да седим по зидовете с чаша кафе.
Също така не знаехме, че скоро ще се преместим да живеем в къщата за постоянно. Много други неща не знаехме тогава, и най-вече, че след година, точно на Цветница, ще се появи нов член в семейството ни – дъщеря ни Цветелина. Сякаш къщата поиска в нея да отрасне още едно дете. С име на цвете.
И така, точно един ден след рождения ден на мъжа ми, на 1 февруари, станахме собственици. Идеалисти и без опит. С леко неудобство и приятното вълнение, че върша нещо нередно, прерових мазета и тавани, за да открия стара гарафа за вода със стъклена запушалка, много чаши за бира "Софийско пиво" и малкото каче с червено мушкато, което виждате в началото на книгата, пребоядисано и "препасано" с екстравагантни розови ивици лично от мен. Но на родителите ми им омръзна да слушат за моето скъпоценно "буре" и ми беше обяснено, че всъщност имам каца, и по-точно - каче. Навремето ги ползвали за осоляване и зреене на сирене, сланина, а също така за втасване на кисело зеле и туршии. В бъчвите съхранявали вино, в по-малките бурета - да речем бира или уиски (ама по-скоро крушеница и домашна боза), а в най-малките, бъчонките - ракия. За бъклиците няма да се разпростирам, знаете. Ако пък ли не, ще се сетите: щом ги надигат, значи са малки, и никой не би се занимавал да налива в гърлото им нещо друго освен пречистената в селски казани животворна течност.
Казала го е Багряна:
Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" -
в избите студени, каменни, завещани от дедите ни -
в родния ми град?
Стихии, Елисавета Багряна
Сега, ако трябва да дам съвет, бих посъветвала човек да си построи къщата, като много добре си прецени бюджета: нагледали сме се на къщи, които стоят недовършени, защото някой не си е преценил силите. Освен простирането според чергата, друго важно нещо е дали семейството ще се справи с живота извън града: возене до училище на децата, пазаруване, отопление. Двете коли стават абсолютно задължителни, а допълнителната помощ, например от родители, изключително нужна. Освен грижите по къщата, поддържането на един двор чак до дълбока есен си е пълен работен ден, особено ако държите да имате овошки и благодатна сянка през лятото. Идея си нямате за какви несметни количества шума става дума! Като оставим настрана досадните ми съвети, животът на къща носи радости, които градът няма как да даде.
Грижата за цветята и градината пое моята майка, аз - ресора със стратегическото планиране и декорацията. Което не значи, че от време на време не си разменяме ролите, но все пак в декорирането успях да отреагирам страстта си към красивото, боравенето с цветове и текстури, създаването на нови визии. Докато под грижите на майка ми всяко растение, всяко цвете в двора ни расте и процъфтява.
Винаги съм мечтала за своя къща, от дете имам специално отношение към красивите предмети с история. Помня веднъж си приказвахме три приятелки. Двете шият добре, купуват платове, обсъждат кройки, мине не мине се появяват с нови, лично ушити тоалети. Седях фрустрирана отстрани и се чудех на свой ред с какво да се похваля? Какво умеех? По трудово ми пишеха шестици, за да не ми развалят успеха, а вероятно и умилени от голямото ми старание.
Но какво все пак беше моето хоби? И тогава радостно извиках: „В мазето имам двадесет и пет кутии с блажна боя!“. Изненадани, приятелките ми премигнаха, но бързо превключиха в правилния режим: „Ето! А казваш, че не си сръчна!“. Въздъхнах и си спомних за Радичковите врабчета:
„В нашето ято имаше един страшен колекционер, казваше се Чику. Чику щом видеше нещо, и веднага го колекционираше. Той до такава степен беше запалянко, че искаше да колекционира километричните камъни от шосето, а така също и железопътния мост. Работата е там, казваше врабецът, че няма къде да туря моста и тия километрични камъни, а иначе веднага ще ги колекционирам. Всеки колекционер се простира според гнездото си.“
Йордан Радичков, Ние, врабчетата
Доста вярно наблюдение, не мислите, ли?
II. Ремонтът
„Хората от Изтока винаги са заклеймявали тялото, материята, наричали са материята „илюзорна“, майа, тоест нещо, което не съществува, само изглежда, че съществува, нещо, което е направено от субстанцията, която изгражда и сънищата. Те винаги са отричали света и това е причината Изтокът да е останал беден, болен и гладуващ.
Едната половина от човечеството приема вътрешния свят, но отрича външния. Другата половина приема материалния свят, а отрича вътрешния. И двете са половинчати, а човек, който е наполовина, не може да изпитва удовлетворение. Трябва да бъдеш цяло – богат на физически усещания, богат на познания, богат на медитация, богат на съзнание. За мен само цялостният човек е свят човек.
Аз искам Зорба и Буда да се срещнат.”
Ошо
И така, дойде първото лято в новата ни къща в кокетната вилна зона. Тук навремето е сниман филмът „Вилна зона“. Още не съм открила в чий двор баджанaкът стоварва камиона с крадени павета, а после изпращат войник и ядат кюфтета: „Аз може да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги уважавам!“. Подобна житейска категоричност винаги е будила в мен респект. Да имаш непоколебими принципи, в които житейските събития се разбиват като о скала, е цялостност, това е живот в центъра! Хората се бъхтат изнемощели, посвещават се на личностно развитие, подобряват се с пяна на уста, медитират дори, и нищо! Несигурността и вътрешната борба са неизменни техни спътници, докато завършената личност отсича и точка. Тя знае, тя няма съмнения. Слава Богу, респектът ми към „хората с принципи“ се разклати и окончателно рухна, след като през годините все по-често, и все по-обидено ми искаха пари назаем, като това по никакъв начин не влияеше на склонността им да ме съветват и поучават.
Безстрашно пристъпих към безкрайно боядисване на парапети. Миришех на разредител, ходех като мобилна мостра на лакове и бои. Домъкнах от село стар чекрък, бучка за биене на масло, делви за туршия. Разбира се, бях далеч от истината, но важното беше, че вече бях на пътя. Защото градинарството, добрият вкус и страста към декорирането са умения, които се развиват. Те са като всяко друго умение – практика, практика и учене от добрите образци. На това сигурно му викат „да имаш набито око“. Вътрешно не бях удовлетворена, но и нямаше как да бъда: освен мислените спорове за правилно избрания цвят, осъзнавах, че това са второстепенни неща. Дворът се нуждаеше от цялостен ремонт. Мащабен, трудоемък и скъп.
Циментовите пътеки бяха напукани. По средата на малка разбита площадка гордо стърчеше омотана в найлони чешма, подобно на властен виладжийски тотем. Теренът - стръмен, като в единия край буквално хлътваше, превзет от бодри и жилави саморасляци. На ръба на стръмния слог бяха кацнали два тухлени куба – зайчарник и клозет. Заварихме също няколко овошки, няколко бора, кипариси и красива секвоя. Трябваше да се прави подпорна стена, подпорни зидове, да се сменя ограда. Да се изгради гараж с допълнително мазе, тъй като наличното представляваше малко тясно коридорче до приземната стая, която дружно кръстихме „механата“. В нея предишните собственици бяха иззидали печка за варене на компоти.
Бяхме толкова далеч от оправянето на двора! Чакаше ни и голям вътрешен ремонт: изграждане на отопление, поставяне на изолации, подмяна на покрив, обзавеждане... Август се изтърколи и ние се прибрахме в града за началото на учебната година на сина ни.
На следващото лято се завърнахме с бебе, а когато отново дойде есента, просто останахме и никога повече не се върнахме в града. Просто останахме. Малкото Цвети се чувстваше прекрасно на село. Спеше на верандата, докато вършех къщната работа, а количката й подпирах с огромна тиква. Пюретата вместо със захар подслаждах с по една сладка круша от дървото на двора. Когато поотхвръкна, дядо й започна да я разхожда в количката. Всеки път тя протягаше ръчички нагоре към дърветата, докато той й късаше круши, ябълки, къпини. Връщаше се засмяна, беззъба и цялата омазана в плодове, от съвсем малка държеше да се храни сама. Няма да забравя как на натоварено кръстовище, досами спирката на градския транспорт, тя откри над главите ни ябълково дръвче с малки сладки ябълки! Никой от минувачите не вдигаше поглед нагоре, само малкото момиченце в количката, защото за него плодовете бяха по дърветата, не в магазините. Дълги години Цвети не ядеше купени от магазина плодове, за готовите пюрета няма смисъл да говорим. Както би казал американският гуру на автентичното хранене Майкъл Полан , тя „не ги разпознаваше като храна“.
Поканихме роднини да видят бебето и къщата. Разведох шопската ми баба, сестра й и леля ми да разгледат вътре. По двора нямаше какво да се гледа – не само, че не го бяхме оправили, ами на всичкото отгоре тревата беше старателно оскубана, тъй като нали, има-няма, днес-утре, ще садим тревен килим. Така че дворът представляваше гола спечена земя, която при дъжд каляше безпощадно своите оптимистични стопани. Казали са старите българи, „на шашкън птиче Господ гнездото му вие“. Обичам нашите пословици и поговорки. Тяхното най-ценно качество за мен е българският прагматизъм и снизхождението към човешките слабости.
Тетка Мика, така викахме на сестрата на баба ми, само гледаше без да пророни дума, но при вида на новоизградената открита камина наруши скептичното си мълчание (тази камина скоро след това разрушихме поради неефективно КПД - коефициент на полезно действие) и попита леля ми, нейната племенница: „Що ке е това?“. Тя, разбира се, много добре знаеше, но очевидно не се радваше на нещото, за което даже си бяхме платили. „Камина“ – отвърна леля ми. И за да я омилостиви, премина на автентичен шопски: „Зимата да палят огин да им е жежко“. Тук вече тетка не издържа и отсече: „Де́ца, де́ца, що дирите у този пущиняк? Що не сте редовни, като хората, у блоко́ве?“
Милата ми, беше най-малката от три сестри. Двете по–големи, едната от които моята баба Петра, се омъжили и напуснали дома. А имали най-малък брат, вуйчо Станил. Той е вуйчо на баща ми, но беше доста млад, та ние, децата, също му казвахме вуйчо. Баща им, прадядо Димитър бил трудолюбив и заможен човек. Купил на баба ми първата машина „Сингер“ в селото. След смъртта му мъжът в семейството останал синът Станил, най-малкото дете. А му предстояла военна служба на границата, която тогава траела три години. Най-малката сестра, Мика, дребно, русо, синеоко създание, останала да го чака, като поела товара на къщата, нивите и стоката, както викаха на кравите, овцете, конете. Огромен товар. Иначе всичко щяло да бъде попиляно. Дочакала го, но така и никога не свила своe гнездо. Цял живот се беше блъскала от тъмно до тъмно, за нея апартамент в града беше синоним на лек живот, не че не можеха да си купят жилище в града, но дългът към бащината земя ги държеше здраво привързани към корените. Сестрата на баба ми обаче категорично не разбираше нашия стремеж, млади, съвременни хора с малки деца, да заживеем в къща. За нея това беше житейски регрес, за нас – сбъдната мечта. По тази мечта обаче предстоеше още много работа.
Разделихме двора с подпорни зидове на шест нива – три в горната част на двора, три – в долната. Нямаше друг начин освен да „стегнем“ стръмния терен с бетонни пояси, като долните три трябваше да вървят „на верев“, странично към най-ниската точка в левия ъгъл на парцела. Налагаше се да отлее висока подпорна стена и основите на ограда околовръст целия двор. Не желаехме масивна ограда, искахме гледката да ни „облива“ от всички страни.
Към къщата залепихме доста голяма пристройка на два етажа – откъм улицата гараж, голямо мазе откъм двора. Не исках да затварям догоре стените на гаража, затова поставихме в дъното му парапет, за да се вижда красивият огромен бор и планинските вериги отсреща. Гараж с гледка. От него изградихме стълба до входа на дома ни, но тъй като в ъгъла между гаража и къщата има заварен от предишните собственици разкошен бял люляк, стрехата дойде по-къса, и, когато вали дъжд, мокри стълбите и съответно нас, докато се прибираме с торби с покупки. Но не се оплакваме, и през ум не ни мина да се лишим от белия люляк с едри ухаещи цветове.
Пред къщата направихме доста голяма площадка, на практика тя се простря по ширината на целия парцел, като в единия край разположихме външната чешма, а върху другата половина изградихме прилепен към къщата навес, който, въпреки предложението за пропускащ светлината плексигласов покрив, без колебание покрихме с керемиди. Весо циганина обаче, нашият майстор, преналя плочата - беше Банго Васил, вкъщи го чакаше кокошка и се беше разсеял, та се наложи после да кърти горния пласт под навеса, за да смъкне нивото. Едно че беше високо, и второ, идваше над пода на приземната стая, механата, с всички произтичащи от това последствия.
Разрушихме зайчарника и външната тоалетна, отляхме зидовете. Прекарахме кабелите за градинското осветление, после се сетихме, че искаме пръскачки за поливане и копахме наново за тръбите.
Искахме да направим пътеките и площадките с червени керамични плочки, които се съчетават добре с червените тухли на къщата. Подобни плочки, в различни цветове и комбинации, има в центъра на град Елин Пелин и не се наложи да ходим далеч – заводът беше наблизо, откъдето и закупихме огромни количества. Използвахме ги също за капаци на зидовете, като самите зидове облицовахме с травертин или боядисахме с червена фасадна боя (Deluxe) в цвят „Монарх“. Използвахме я и за прилепения към къщата новоизграден гараж. Познат архитект ни каза, че новоизграденият обем трябва да се боядиса в цвета на основната постройка, за да се обединят визуално, докато различният цвят би подчертал и отцепил пристройката. Но бях си наумила да е червено, нямаше начин да не е. В червено оцветихме и стените на голямата лоджия на втория етаж, в контраст с бежовия цвят на къщата. И до днес това цветово решение ми харесва.
Сега, да направя важно уточнение. Не оставайте с впечталение, че не уважам мнението на професионалистите. Всичко, което направихме – подпорната стена, пристройката на гаража и мазето, оградата, беше по конструкторски проект, който свято спазихме. Сепарирането на нивата и проекта за чешмата е на ландшафтен архитект Мая Тренчева, една много талантлива дама. В проекта имаше и суха „река“ с корито от едри обли камъни с мостче отгоре, но нещо ни избягаха нивата и не остана място. Разработеното от нея озеленяване беше красиво, но логиката на това, което имахме като „материал“ - заварена растителност, вече закупени насаждения, лични пристрастия, подведе двора в различна посока. Така, че докато в техническо отношение съм послушен изпълнител, в естетическо отношение си оставам вироглава шопкиня, която обожава да си „троши главата“ с вярата, че може.
Започнахме да поръчваме камиони със земя, за да попълним нивата между бетонните зидове. Караха ни я от Самоковско и в пръстта откривахме малки картофчета. Трамбовахме, докато най-сетне хвърлихме семето на тревната смеска. Основното озеленяване, различни видове туи, купих наведнъж и за моя изненада всичко се побра в багажника на колата: от градинския център поставиха растенията легнали, като внимателно ги наредиха едно върху друго. Вярно, че ги купих съвсем малки, по снимките може да забележите постепенния им растеж. Така се случи, че ги посадихме в августовските горещини, но ги поливахме усърдно, давехме ги вечер във вода и оцеля всичко. Всичко! Загина само едно коренче бодливо иглолистно покривно, но то си беше хилаво, купих го от жал. Имаме една малка плачеща върбичка, която също купихме от голям хипермаркет, за да я спасим: всичко береше душа, не бяха поливали, що за хора! Върбичката се съвзе и до ден днешен си живее наперена в ъгъла с кърито и лавандулата.
Разбира се, добавихме във времето още много растения, но основната зелена рамка беше закупена наведнъж. Интересното в случая беше, че всичко си намери точното място включително и първоначално неплануваните пет смарагдови туи в саксии, които извадихме и посадихме в земята, така че бройката излезе перфектно. Тъй като в двора имахме заварени големи дървета - череша, ябълки, джанки, дюля, круша, секвоя, бор, два високи кипариса, повечето засадени в средата на двора, трябваше да се съобразя с този факт. Налагаше се да измисля подходяща зелена рамка край оградата, защото дърветата сами по себе си вече бяха централни композиции. От нас добавихме една черешка до чешмата, тя е почти връстница на дъщеря ни, засега ражда малко, но пази прекрасна сянка в летните жеги, каквато могат да пазят само нежните широколистни листа.
С непрекъсната линия кипариси оформихме страничния контур на горните нива, в долната част използвах комбинации в различни ритми - еднаквите видове по двойки; различните - редувайки ги в известния стил "роднина - милиционер". От двете страни на оформящите долните нива стъпала сложихме по една кълбовидна туя, като полека-лека всяка си привлече компания и си образува по една малка композиция: до едната посадихме хортензии, до другата – английска роза, до третата – смрадлика, до четвъртата – рустифина. А тъй като през годините овошките една по една изсъхваха, на тяхно място садяхме дръвчета, които отдавна си бяхме харесали: крушата отпред заменихме с глициния, едната ябълка - с декоративна слива с тъмнопурпурни листа, на мястото на дюлята – японска върба.
Когато садите малки растения, правете сметка, че те растат бързо и винаги оставяйте място между тях, за да могат да се развиват свободно и да не се сбутат едно в друго само след две-три години.
Дворът ни е малък и попада в сянка, освен това сме нависоко и всичко се развива по-късно, така че засега се радваме само на реколтата на двете ни големи ябълки, които раждат през година, но дават обилен плод. Един ден може би ще си направим бахча на някое слънчево парцелче, както е било едно време, когато зеленчуковите градини били извън селото. За днешния българин селският двор се свързва с прекопаните лехи със зеленчук, но етнографските извори сочат друго. Питайте Цани Гинчев за лясковските градинари. Тънка работа било това, отделна професия. Най-често бахчите им били накрай село, край реката. До вода.
Преди няколко години гостувахме в семейния хотел на наш приятел в Банско. Беше през лятото. Рано сутринта се събудих от силна врява. Станах и погледнах през балкона: пред съседния двор, във вадата отпред, беше паднала възрастна жена, изкаляна, разрошена и със смъкната забрадка. Разярен старец се беше надвесил над нея с мотика в ръце. Свадата беше заради отбитата вода за поливане. Благоверната съпруга на дядото вместо да прояви женска милост, поне според моите представи, го надъхваше да не спира бойните действия. Падналият им враг люто кълнеше и се заканваше: "Ке ви осъда!", на което двамата отвръщаха в хор: "Па о́съди ни!"
Знаете ли, изпитвам уважение към яростта на хората, които не се шегуват, стане ли дума за прехраната им. Българските управници следва да се поучат. Особено онези, дето не за изкарали и пет лева със собствен бизнес, но от тях зависят хората, които работят, създават и плащат заплати.
Баща ми, родом от Самоковско, на въпроса ял ли е като малък домати, отговаря, че да, разбира се, купували от магазина, карали им редовно от пазарджишките села. А доматите на баба ми се раждаха към есента и, без да имат време да се зачервят, се отправяха към бидоните за туршия. Самоковската валута до днес си остава компирът – вкусен, захарен, за който работливи стопани от равнината идвали с пълни каруци с грозде, за да правят размяна.
Засега нямаме зеленчукова градина, водим се само от едно – меракът.
III. Меракът
„Начесах арнаутската си краста и си тръгнах с радост на душата...“
Изпит, Николай Хайтов
Не можех да поверя озеленяването на фирма. За мен това би било твърде банално. А и няколкото контакта с озеленители оставиха в мен чувство на досада от тяхното менторство и снизходителност, както и от любовта им към алпинеумите с „плешивите“ камъни, онези, с изядените като от кариеси дупки. Няма как да се доверя на хора, чийто дворове или работни площадки не харесвам. Ако не можеш да ми покажеш двадесетина квадрата демонстрационна площ, бъди така добър да не ме поучаваш как да харча парите си. И няма никакво значение, че не знам латинските наименования на растенията. Не е достатъчно да си шивач, макар и перфектен, за да създаваш уникални модни колекции. Изисква се нещо повече – визионерство, свободен и креативен ум, и щипка от една трудна за дефиниране, но много специална подправка, която често наричаме с поизтърканата дума „талант“ (в античността думата „талант“ се използвала в смисъл за мярка). Ако предпочитате, викайте й „божествена искра“. Но когато станем свидетели на нейното проявление, чувството, което предизвиква, не може да бъде сбъркано, защото е неповторимо. Това е като добрият вкус – той може и трябва да бъде развиван, но на първо място трябва да го имаш, в противен случай нищо не помага. И тогава ужасно си личи колко много си се старал, но в това, което създаваш, липсва индивидуалността и онази нотка небрежна лекота, постижима само от майстора.
Създаването на една градина е като полагане на културни пластове: ферментация, отлежаване и покриване с благородна плесен. Това е алхимичен процес, при който от анонимните редици насаждения в разсадниците се създава нещо неповторимо – твоята лична градина. Tъй като нейното създаване е бавен процес, не исках да пропусна нито миг от него. На всичкото отгоре дворът не е голям, така че нямаше начин да не приема предизвикателството. Исках да мисля, да мечатя, да чертая планове. Да виждам как всичко расте. Да променям през различните сезони цветята и декорацията. Да боядисвам, състарявам и патинирам. Да греша, но да си е скъпо и мое. И не приемам думата грешка: през всичките години пораствах с моята градина. Всяка година добавяхме по нещо. През година – две нещо отсичахме, защото заварените плодни дръвчета едно по едно изсъхваха. Държахме ги до състояние на „сух сгърчен бонзай“, определено ни липсваше бащинската суровост на градинаря, който делово решава кое дърво да бъде подменено и на кое да даде шанс. Повечето дървета умряха от старост. Голямото ябълково дърво го удари гръм, защото след беритба забравихме на един клон железния ченгел на кофата. Огромната джанка отсякохме сами, но чистенето на купищата ферментирали плодове, а след това и на шумата, ни дойде в повече. Ракия нямаше кой да се занимава да вари, а и още на втората година взехме важно решение, което определи облика на нашия двор. Решението да бъде само декоративен, само за „душата“.
Това решение беше взето осъзнато и до днес не съжаляваме за него. Защото:
• През първата година майка ми засади домати. По средата на двора се забиха колци, гордо стърчащи подобно одрипавяла преторианска гвардия. На сина ни беше забранено да рита топка, заради очакваната скъпоценна реколта, която се материализира в три изгнили парадайза (на сръбски домат е парадайз, моля ви се). Почвата се оказа толкова глинеста, че плачеше за едно грънчарско колело и пещ за изпичане на грънци. На „Ревнивата грънчарка“ на Клод Леви-Строс, пазителката на готварския огън и печените грънци, също не се даде шанс.
• С мъжа ми сме толкова заети, че нямаме желание да се отказваме от красивия двор в името на съмнителната ни кариера на градинари. Не казвам, че един ден няма да стане и това. Но познавайки себе си, все така се случва, че предпочитам да мъкна реквизит – покривки, декорации, да снимам стари кошници със зеленчуци, да качвам в блога, в инстаграм, в пинтерест, да възпявам красотата на чистата домашна храна (хаштаг #countrylife, #farmtoplate #homegrown #organic #beautifulgarden), а после, изтощена от толкова активност, да се отегля, като една седмица не намеря време да разтребя по местата „съкровищата“ си, ако питате мен, „натуриите“ – ако питате майка ми.
А меракът е нещо много силно, старите българи са го знаели. Макар и прагматични, се съобразявали с него. Което ме подсеща за книгата „Къща отвъд света“ на писателя Георги Данаилов. Тъй като много я харесвам и тъй като нейният главен герой е вечното желание на българина да създаде дом и да се скрие на спокойствие зад високия дувар, държа разкажа три истории от книгата. Препоръчвам ви да я прочетете, става дума за придошли от София чешити и за любовта, при някои дори мрачната страст, с която се заемат да възстановяват старите къщи на Ковачевица.
• Първата история е за купуването на къща от самия писател. Толкова харесали мястото, че съпругата му отсякла: „Докато не купиш тук къща, няма да си тръгнем“. Завели ги при един човек, бай Киро се казвал, чули, че продавал своята. Неизвестно защо старецът ги изпратил първо да огледат другите къщи за продан. Дето се вика, пратил ги при конкуренцията. Обиколили селото, ама пак се върнали при него. Той все така си седял на чердака, стария хитрец. Искаме твоята и туй-то! Тогава била изречена фразата, която съм запомнила:
„Бай Киро ни изгледа хитро и почти нежно каза:
- Знаеш ли оти е така, Гоше? Оти ония къщи, дето си ходил да гледаш, са строени от зор, а моята е строена за кеф.“
• Втората история отново е за мерака. И за сблъсъка му с изконната пестеливост на планинеца, който векове наред с мъка отчоплял по мъничко земя, за да нахрани децата си.
„Казваха, че бил най-богатият в селото. Но беше пестелив. Рядко си поръчваше лимоната, ракия никогиш, но, ако го почерпи някой, ставаше по-сговорчив. Разказваха за този човек, че дойде ли коситба и нощно време на луна излизал с косата. Още първата година, когато се преселих, Стойчо довтаса веднъж пред къщата и застана до портата:
- Гошо, може ли само да погледна в двора ти.
- Може, но защо?
- А бе хората говорят едни работи...
- Какво говорят?
- Не, аз не им вервам.
Съвсем изумях.
- Какво бе, Стойчо?
- Абе говорят, че си посял трева в двора си. Ама аз...
- Верно е, Стойчо.
- Трева?
- Трева.
- Е, хайде довиждане, Гошо, - каза Стойчо и започна да отстъпва ужасен, сякаш се е сблъскал с прокажен.
И имаше право. За хората от селото аз бях смахнат човек, защото те с години бяха отвоювали педя по педя земята за градинките, бяха къртили скали, ровили, изхвърляли камък по камък, камъче по камъче, подкрепяли местата си със зидове, градели и ограждали, сетне засаждали всяко местенце с боб, лук, картофи, една кибритена кутийка пръст да имаха и нея щяха да засадят, а този превъртял софиенец трева ще ми сее в цел двор, ще ми сее. Съсипа той градината на дедо Киро, че и посадили един бор, един смърч и една ела... Само дедо Киро и Йошката ме разбираха: „Така му е убаво на човека, така си прави." Но Стойчо, който да имаше как и в галошите си щеше да насади картофи, не можеше да понесе моята дивотия с тревата и трябваше често да му поръчвам по една мента, за да се успокои и ме приеме за горе-долу усвет човек.”
• Третата история е пак за мерака и за Зидан Митьо. „Подочул, неподразбрал“, дошъл в селото, купил си къща и той. Затръшнал вратата и показал среден пръст на света. Цяло лято чукал, блъскал, зидал, а когато дошло ред да се връща в София, се оказало, че портата по-тясна и не може да изкара новата си шкодичка. Зазидал се бил, завалията. Душа отрудена. 😊 Разковавали, разбивали, вдигали я на ръце, с триста зора я изкарали. Отпрашил към София с мръсна газ, но в Ковачевица останал да го чака прякорът му: Зидан Митьо.
Такива сме ние, българите. Това е положението. Не познавам човек, който да не мечтае за къща. Това е националната ни мечта. И в същото време рядко се срещат къщи с хубави дворове. И няма да ме убедите, че става дума за пари. Всички сме свидетели на кичозни градини, с хвърлени в тях много средства, и на неоправени мръсни дворове, на които малко премитане, подреждане, боядисване, приковаване тук-таме и чиста саксия с корен червено мушкато биха се отразили благотворно. Не бях се замисляла защо се казва „мушкато“, докато не ми обясниха: „Мушкаш в пръстта и готово, расте!“
IV. Уаби саби от бабината ракла
Кинтсукурои – „да поправиш със злато“; изкуството да поправяш счупена посуда със сребърен или златен лак, с разбирането, че съдът е по-красив поради счупването си.
Хубаво би било да се освободим от клишетата, с които подхождаме към експонирането на стари предмети от българския бит. От баналните клишета, омръзнали до втръсване. То не са грънци, вградени в зидове, черги на стената, каручки с цветя, дори, пази Боже, гипсови магарета с дисаги, в които има какво? Сладки саксийки. Никога нямаше да се сетите. За каменните облицовки, лакирани с лак-гланц и грижливо изрисувани с черна фуга, мълча.
Имам приятелско семейство, което си построи къща на село с непреклонен респект към българската традиция, без сладникави „цитати“. Каменните стълби са от старовремска къща, дървените колони от някогашна плевня -древни, с груби резки от тесла, втърдени на камък; печката е на дърва, а на стената висят картини с мотиви от български шевици. Толкова. А, да. До стълбите е подпряно изкривено желязно колело от някогашно земеделско сечиво, чийто тъмно-ръждив цвят контрастира с каменния зид, графично и сурово.
Такова разбиране за красивото в японската култура се нарича уаби-саби – това е преклонението пред естественото, понякога суровото, автентичното, износеното, протритото, несъвършеното, покритото с патината на времето. Уаби-саби е светоусещане. За мен българско уаби-саби би било издълбан масивен камък, в който някога кокошките са пиели вода, да се експонира в груб обков от млатено с ковашки чук желязо. Поставено до зид от добре вибриран бетон.
Уаби-саби е старовремският дървен куфар, пропътувал по българските железници стотици километри с „корем“, пълен с армагани от село: шише ракия, орехи, варена, натъркана с червен пипер кокошка и домашна баница, загърнати в ръчно тъкан месал. Върху този куфар поставих глава на Буда, усмихнат във вечен покой, тъмносиньо стъклено шише и лъснат като огледало калайдисан поднос, подарък за сватбата на прабаба ми.
Уаби – саби са светещите с мека лунна светлина котли на Невена Коканова, които тя пълнела с окършен от нея люляк. В къщата й в старопланинското село Иглика.
Уаби-саби е да измиеш и изшкуриш боядисания с тъмно-зелена блажна боя шкаф в селската ти къща, да метнеш отгоре бродирана покривка, да сложиш маниерен сецесионен поднос, а отгоре да подредиш калъпи домашен сапун.
Уаби саби са боядисаните по стара селска технология стени в една къща в Ковачевица, в която почти се самопоканих преди години, тъй като работеше само за гости с престой. Стаите бяха боядисани с говежда тор и вар, а стопанката ръчно беше изрисувала флорални фризове с лазурно синя боя. Железните легла бяха застлани с белоснежни, плетени на една кука покривки, а на всяка колосана калъфка грижлива ръка беше оставила платнена торбчика с лавандула. Изрисуваният като каруците на Сали Яшар сандък за чеиз очакваше гостите с мил комплимент под формата на бурканче с домашно сладко и антикварно шише със запушалка, пълно с чиста изворна водица. На дъсчените стени на първия етаж бяха заковани посивели от дъждовете дървени полици с наредени запушалки от дамаджани, брусове за косене и сандъчета за вечните мушката.
Уаби саби е да изкарате от мазето на баба си стар дървен стол - ще го боядисвате или не, ваша работа, да му намерите стара тенекиена тава с плисирани ръбове, от тези, в които пекат милинки, а отгоре да курдисате поочукана глинена саксия с латинки.
Уаби-саби е отдаване на почит на времето, което оставя следи върху сътвореното от човешката ръка. Уаби саби е непреходното и устойчивото – като технология, като човешка практика и начин на живот.
Уаби-саби са звънците за овце и стогодишния съд за кадене на Бъдни вечер, които съм наредила на полицата пред мазето. И синият ръчно тъкан чаршаф, метнат като покривка на масата под навеса. Вероятно в прогресивните магазини-складове на Копенхаген подобно ленено чудо с дебела над педя дантела би струвало прилична сума. На това му викам да си ценим нашето -надиплените, мирищещи така приятно на нафталин, съкровища от старите сандъци. Вярвам, че трябва да им дадем съвременен прочит.
Има една книжка „Ела, Боже, да ядем“, която за мен носи печата на най-високото литературно качество. От нея става ясно, че големите си остават големи, и когато пишат за кулинария. Обожавам я. Авторът й, Кръстьо Куюмджиев, разказва за свищовския прясол на баба си Фроса. Приготвяла го от сушена риба и сухи люти чушлета, леко пекнати на тиган, докато цялата къща се изпълвала с такава люта миризма, че прогонвала с шутове нечестивите сили, сврени по кьошетата. После заливала рибата и чушчиците с кашица от счукани орехи, чесън, копър, топла водичка и лимонов сок. Оставяла прясола да отдъхне и алхимира вкусовете за около дванадесет часа.
„Ние всички топяхме залците в паницата. Баба и покойната ми майка го ядяха с мамалига. Сега, когато жена ми сложи лютика или прясол в тия съдове от йенско стъкло, имам чувството за някаква конфузия. И лютиката, и прясолът се притесняват в тях, сякаш са ги пременили в чужди премени. На тях им отиват шарените пръстени паници. Но ние се поевропейчихме. Никой не може да спре прогреса.“
Сещам се за една история, която ще разкажа набързо. Преди години се вдигнахме и ние до Истанбул. Тъй като си търсех килим, пообиколих магазини и пазари. Така де, urban traveller на лов за антики, ей, много се паля от такива работи! Както примирено би коментирал чичо Манчо, героят на Парцалев, когото съседското хлапе-фотограф спипа с чуждо на морето: „А, бе, ще ви дойде и на вас акъла в главата, ама...“.
Уличните търговци назоваваха бесни суми, но защото съм била „комши“, щели да ми дадат не на половин, на една трета от цената! Това как ви звучи? На мен като: „Сбогом, не ми пиши.“ Тежките търговци от лъскавите шоу-румове най-свой ред надменно съобщаваха за някакви скъсани камилски чулове, че били „crème de la crème“ в цялата килимарска вселена.
Прибрах се в София, преспах, а на сутринта вече бях в магазина за чипровски килими на „Раковски“ и си поръчвах истински вълнен килим във винено, маслено зелено и охра. От женска отмъстителност на излизане грабнах и една готова чипровска пътечка. Малко по нагоре по улицата купих парче корниз от ковано желязо. Провесих я като пано на каменната стена в хола и така си виси вече десетилетие, като смятам да повторя този сюжет и в други „обекти“ за декориране. Топлината на вълнените тъкани придава чар и на най-съвременния интериор. Не съм от хората, дето се прехласват пред чуждоземска екзотика с неясна стойност. Впечатлявала съм се, като съм чела Богомил Райнов, колекционер на африканско изкуство, как не можели да му пробутат туристически фейк. Но това са познавачи, които обитават разредения въздух на високите колекционерски селения. Аз си предпочитам инвестицията в българското, стане ли дума за традиционна материална култура.
В нашия двор има сравнително малко битови предмети. Веднъж пренесох цял багажник от селото на баба ми. Опитах се, но видях, че къщата не ги поиска, не й отиваха. Затова подходих внимателно, боядисах в подходящи цветове, съчетах неочаквано. В натуралния си вид те не се връзваха стилово с фасадата от червени тухли. Ама нали са ми слабост, отделих им специално внимание, защото няма български двор, дори и най-луксозният и статусният, на който да не му отива малко „балканска подправка“. Противното би било признак на претенциозност. Българската традиция красиво и съвременно се въплътява в пластиките на наши скулптури от керамика, метал, дърво, желязо или камък. А защо не и в градинските елементи от открит бетон, с инкрустирана в тях глеждосана традиционна керамика? Досущ древни кромлехи и менхири, осеяли мистичната земя на Източните Родопи, но в съвременен прочит. Възможностите за изразяване на нашата идентичност са безгранични.
Старият българин къде от естетическо чувство, къде от здрав разум и практичност, цени дълговечните неща. В къщата-музей на Неофит Рилски в Банско най-силно ме впечатли една стара кадилница, чиято отчупена дръжка беше заменена, вероятно от самия духовник, със старателно увита телчица. Тази покрита с ръжда, загладена от употреба телена дръжчица, пробуди в мен тихо просветление. Вътрешно се поклоних пред скромната спестовност, извисена до естетизъм от най-висока проба, защото това е възможно само в културно улегнала среда, която цени старото, ползваното, несъвършеното, поело енергията на времето. Подобрило качеството си.
Имам си свой збирутък („сбиротък“ , граовски диалект, нещо събирано) и му се радвам. В старите вещи има човещина и благост. В представите на българина времето и добрият, включително нравствен, климат са стартовите култури на облагородяването: имането е старо, войводите – вехти, сеното - изсъхнало, ракията – печена, виното – прекипяло, млякото – подквасено, дрождите – втасали, солта – сипкава, маслото – златисто препържено, боба и лука – изпечени, еленския бут – узрял, чубрицата – оронена, созополската риба – обветрена, наниза пипер на южната стена – захарно карамелизиран, пръстения гювеч – опален, разораната пръст –изпръхнала, платното – избелено. На бавен огън бъркат сладкото, дорде му се „изгуби водата“. Старото дюшеме поскърцва, а борината гори с чист пламък, без пушек.
В „Петте сетива“, Мишел Сер, по френски радикален, стига по-далеч, като заклеймява „безчинствата на варенето“. Книгата му е панегирика на вината, добили плътност от сухите песъчливи почви на склонове с добро ослънчаване. Влагата е прогонена. Културният пласт отлежава с тиха въздишка, общността е уседнала и развива традиции.
„– Каквото правят дъртите, туй ще правим и ние – рече едно по-окозено момче, търти и то подир старите и опитни мливари, а подире му – и другите – като овци.“
„Ганчо Косерката“, Цани Гинчев
„Окозено“ вероятно се има предвид по-тарикат момче, хитро като „от стара коза яре“?
Да живее България.
V. Шест срещи с красотата
„Много съм чувствителен към народното творчество и някой може да ми се смее – възхищавам се от дървена лъжица, която човекът умее да измайстори – като й тури малко резбица и тя оживява. Лъжицата прави от трапезата на сиромаха трапеза на благодарността, всичко, което е правено от народа, ме освещава, защото то не е предизвикано от суета, от поза, а излиза от сърцето.“
проф. Александър Поплилов, художник
Знаете ли, все пак ще ви разкажа историята на къщата със стените, боядисани с говежда тор и кобалтово–сини фризове. Избирам да ви разкажа всичко, което особено ме е развълнувало, пронизало, пробудило, утолило жаждата ми за красота. Това са моите паметни срещи и религиозни истории. Защото Мисията да направиш един двор красив е материализацията на световете, които първо трябва да освободим в себе си.
Какво да ви разправям за аериране на тревния килим и поливане с дъждуване, да ви карам да се прозявате от копираната от Уикипедия информация за видове и подвидове. Има откъде да ги прочетете тези неща, вероятно има и кой да ги напише. Предпочитам волни да полетим в света на красотата, подобно на войнствените девици от „Полетът на валкириите“. В нашия случай по-скоро ще приличаме на уики, яхнали градински гребла. Убедена съм, че създаваното от нас е отражение на духа, на това доколко сме свободни да изразим себе си.
V.1. Среща No 1. Мечта и материализация
В интериорно списание прочетох за една къща в Ковачевица и нейните стопани. Още студенти, момчето завело там момичето. Пътували дълго, сменяли рейсове и едва в късната вечер похлопали на вратата на дома, в който ги чакали. Стопанинът сипал по един джин с тоник и си приказвали до късно. Младежите се оженили, а после се върнали да си купят и те на свой ред къща. (Отново история за това място. Очевидно писмените извори за космическия акт на покупка на къща в Ковачевица са по-изобилни). В обедната тишина съседската порта изскърцала, показала се старица и продумала: „Хайде да ми станете комшии“. И станало, сбъднало се.
В списанието показваха вече готовата къща. Отново и отново разгръщах страниците и се наслаждавах на вкуса, с който беше подреден този селски дом. Не след дълго срещнах в мъжа на опашката пред едно чейндж бюро. Познах го от снимката. Обменяше пари. Попитах: „За къщата ли?“. Леко сепнат от въпроса на непозната, отвърна: „А, бе, ще купувам едни пирони. Днес заминаваме“. Погледът ми ще да е бил смесица от уважение и завист.
(Снимките по-долу са подбрани от мен от различни места. Третата е от къщата на моите приятели, споменати в "Уаби-саби от бабината ракла".)
Мина не мина време, пак снимка в списание, пак те. Но къщата друга! Какво става тука? Оказва се, онази била изгоряла?! За последно били техни приятели, тръгнали, а после лумнал огън. Дълго време съпругата не искала да стъпи в селото, било болезнено. Но се събрали в юмрук и купили друга. Ремонт, ремонт, ремонт. Престилка по престилка откупували земя от съседи, за да направят на стръмния терен двор с прилични размери. Сега се занимавали със селски туризъм. Имаше снимки на гозби, които домакинята беше приготвила – традиционно български, поднесени безупречно, не по-зле от който и да е световно известен кулинарен блогър. Например Мими Торисън, която живее във френската провинция Медок, и ни побърква със снимки от градския пазар с часовниковата кула, добре гледаните си кокошки и неделните обеди с хубаво вино, домашен хляб и пастет фоа гра („foie gras“), зад чието изискано звучене се крие безпардонно френското: "тлъст черен дроб".
Но тогава, беше 2002-2003г., още нямаше блогове, нямаше смартфони, нямаше ги моите beloved Pinterest и Instagram, и като цяло изживявахме последните години на офлайн мрака. Затова първият досег с подобен модерен подход към традиционното ме зашемети. След няколко месеца, малко преди Коледа, бременна с второто ни дете, с твърда стъпка се отправих натам. Преспахме в Огняново, закусихме някакви глупости, сигурно принцеси с шунка и кашкавал, селският туризъм едва прохождаше и на местните наум не им идеше, че това, което приготвят бабите им, ни е по-вкусно; после два часа чаках съпруга ми и сина ни да се наплуват, по-скоро да се накиснат в малкото открито басейнче с гореща минерална вода, докато най-сетне тържествено се отправихме към заветната дестинация - Ковачевица. Оттук насетне снимките са от нашия двор.
Може днес това село да е поизгубило от ореола си, за мен обаче този първи път си остана красив шок. За първи път виждах подобно нещо. Това не беше изрисуваното кипро Възраждане, това беше Средновековие! Средновековна гравюра с високи дувари и тесни улици с груб неравен калдаръм. Каменнни къщи-кули, така устременни нагоре, че за да погледнеш към последните етажи, рискуваш да ти падне шапката. Бастиони, от чиито долни етажи невидими очи те следяха през тесните процепи-бойници. А някъде високо горе беше кацнала жилищната част с дървения чердак с простряно халище. Ех, Родопо, Родопо, колко си красива! Пред мене беше декорът на филма „Мъжки времена“ – помните ли сцената, в която Григор Вачков се бръсне горе на пруста и гледа към селото. Камерата се насочва към легена с вода на фона на потъмнялото дърво. Графично, японско, самурайско.
Попитахме, упътиха ни за къщата. Съвпадение или не, беше на смрачаване. Почукахме на портата, изненаданите домакини се показаха и обясниха, че работят само с предварителни резервации и даже в момента чакат да пристигнат гости. Но очевидно молбата ни беше поднесена достатъчно учтиво, защото ни поканиха да влезем.
Бях успяла. Бях вътре.
Настаниха ни на масивна дървена маса и ни попитаха какво желаем. Поисках „джин с тоник“. Жената ме погледна внимателно и се обърна към мъжа си „Оф, и ти с твоите истории пред журналисти“. Ха, ха, беше се досетила. Е, в моето положение не го изпих, но не мога да кажа, че не го и опитах. Мъжът ми си поръча ракия, стопанката поднесе и домашна туршия.
Положението беше, както казва наш познат, „не се търпи“. Като го питаме как е, всеки път вика „Не се търпи“, в смисъл толкова е добре. Всичко в голямата кухня с трапезария беше в местната традиция, но поднесено свободно и с вкус. Цялата стена беше с вградени долапи и полици с наредени по тях огромни буркани с мариновани домати и компоти от едри жълти праскови. Гигантските буркани бяха украсени с калпачета от басма, вързани с панделки. Беше толкова цветно и красиво, че попитах това украса ли е. Не бях виждала подобна домашна продукция, а и тогава бяха модерни едни съдове с туршии, но само за красота, не ставаха за ядене, пълни с редове чушки, боб, леща, и запечатани. Домакинята учудено отвърна, че всичко е за консумация, приготвено от нея.
През това време печката на дърва – масивна, черна, лъщяща от чистота, весело бумтеше и изпълваше душите ни „с радостно предчувствие за щастливи бъднини“, както би се изразил Кръстю Куюмджиев по друг богоугоден повод.
После жената ме разведе из къщата. Всяко ъгълче беше акцентирано със стари предмети, аранжирани с така рядко срещаната лекота и интелигентност. Нямаше буквални цитати на идеята „битово“, макар всичко да беше представено в автентичния си вид.
Дворът плавно преливаше в две широки равни нива, което за този терен си е подвиг. Разделяше ги плътната линия на каменен зид, разчупена единствено от две-три стъпала. На по-долното ниво стоеше квадратна пергола от ковано желязо. Нейният орнаментиран скелет изрязваше като в рамка красивите баири отсреща. Декоративен курник, подходящ за игри на деца, се кипреше на единия си крак, с изрисувани бели яйца на провансалко син фон.
Тъкмо си тръгвахме, когато се появиха поредните нечакани посетители: семейство, пристигнало специално, за да вземат идеи и да почерпят опит, тъй като били решили да се занимават и те със селски туризъм. На вратата се поспрях и попитах за писателя Георги Данаилов. Казаха, че им е съсед. На неговата порта не посмях да потропам.
VIII.1.Историята на една градинска пейка
„Живяла някога една горделива кана за чай – тя се гордеела с порцелана си, дългия си чучур и широката си дръжка. Имала с какво да се похвали – независимо дали я гледат отпред или отзад. Но тя никога не говорела за похлупака си, защото той бил счупен и отново залепен. Никой не обича да говори за недостатъците си – другите го правят вместо нас. Останалите части от чаения сервиз – чашите, каничката за сметана и захарницата, предпочитали да сплетничат за счупения похлупак, вместо да превъзнасят изящната дръжка и превъзходния й чучур. На каната за чай това й било съвсем ясно.”
Ханс Кристиан Андерсен
За разлика от каната за чай на Андерсен, тази пейка започна живота си скромно и вероятно без особени очаквания. Това беше обикновена пейка от сектор „Градина” на голям строителен хипермаркет. Не беше лоша на вид, но и не блестеше кой знае с какво. Високият „тираж” и ниската й цена бяха причината пейки като нея да превземат стотици частни дворове и заведения. Виждала съм я къде ли не. Последният път я срещнах на морето, в двора на църквата „Успение Богородично“ на Василико.
Особеното в случая е, че тази пейка попадна на собственичка с хронична страст към боядисването на всичко направено от дърво, метал, че и пластмаса: пластмасовите саксии придобиваха вид, който „не би накърнил и най-изтънчените чувства”, както би се изразила леля Ог от „Света на диска“, прочута авторка на кулинарни рецепти и съвети за живота.
Ако на тази пейка се направеше вертикален разрез, щяха да се открият многобройни слоеве боя от различни летни сезони, повечето от тях останали неувековечени на снимка. Трябва да знаете, че версията в бяло и черно, дали защото беше използвана боя с гланц, беше ужасна. В този вид пейката не изкара и месец. Ултимативното бяло по принцип реже очите и е спорно, освен, разбира се, ако не става дума за къща в Гърция. В нашия случай обаче пейката пребиваваше в двора на къща в планината. Но и това не беше автентичният й вариант, защото вече я бях лакирала в цвят „махагон”. А „махагон”, „венге“, „череша“ отдавна не са това, което бяха. Днес на мода е натуралната дървесина, а беше демоде преди. Времето върви, нещата се променят. Изводът е, че ако нещо вече не харесваш, промени го. Променяй, докато не чуеш онази тиха въздишка, която ти казва, че нещата са се получили. Вече няма какво да добавиш, няма какво да отнемеш. Знам по себе си, почна ли да се убеждавам „ми, не е лоше, бе, к‘во“, значи не става.
Тъй като дворът беше покрит с червени клинкерни плочи, а част от къщата и подпорните зидове боядисахме с пищна червена боя, цикламено-зелената версия изкара доста. Няколко думи за техниката. Ще ми се да кажа, че това е една сложна и специална техника, но всъщност не е. Лесно е. „Накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл“. По-трудно е откриването на точните цветове и тяхното съчетаване. И така, нанасяте основния цвят. В нашия случай са два:„циклама с мляко” и „пастелно зелено”. С тънка четка с по-рядка боя нанасяте тънки ивици зелено по края на цикламените дървени части. Да изглежда така, сякаш краищата са се ожулили и отдолу прозира „по-стария” зелен пласт.
За пейката бяха накупени една, две, три възглавници; после тези възглавници доведоха още свои роднини, за които се наложи да се купят градински столове и канапета, че и още една пейка – истинско богатство от ковано желязо, подарък от майка ми. Но тъй като някои неща не бива да бъдат променяни, нейният благороден черен цвят остана завинаги в своето класическо великолепие.
Тази черна пейка съм я аранжирала в десетки варианти и винаги е изглеждала различно. Тя е като инвестиция в гардероба – кашмирен пуловер, черно копринено сако, златно колие с качествен камък - това са неща извън модата. Можеш да ги комбинираш и комбинираш.
Така че, както казва героят на Мариус Куркински, „имаш-нямаш, не та знам ко ша прайш“, хубава пейка обаче трябва да имаш. Оригинална, неповторима, „conversation piece” (англ. оригинална вещ, която привлича вниманието и е неизменна тема за разговор). Или както още казват, „custom made”, т.е. правено по поръчка. Прозвучи ли тази сакрална фраза, купувачите се изпъват, рязко удрят пети и отдават за почест. Цени се изключително високо. Кухненски плот от красив камък, реставриран витражен прозорец или стари каменни стъпала могат да продадат цялата къща. Поне в други части на света. Колко пъти покрай работата си съм била прекъсвана с въпроса, преди да успея да обясня за дограмата, тухлите, топлоизолацията, архитектурата в крайна сметка (!): „колко, колко е на квадрат?“, „квадрата как идва?“. Не че и мен не ме интересува на първо място цената, но винаги се сдържам и успявам да задам въпроса едва накрая, едва ли не: „ах, за малко да забравя“. Отдавам го на асцедента си, Риби.
И в този ред на мисли, по-добре човек да инвестира в малка каменна пейка и да не купи нищо друго за цяло лято. Каменарите, дето правят надгробните паметници, могат да я измайсторят. Или да я стъкми от дървени трупи, ако е сръчен. От стари дъски също ще стане чудесна. Да я излее от бетон с професионален кофраж, за да е гладка повърхността. Да я инкрустира с испанска рисувана керамика, старинни ключове. Ако му се занимава, може да си поръча да му изпекат тематични плочки. На мен ми е правил такива майстор-керамик. Наредих ги около камината. Каквото остана сложих в рамки и окачих по стените. Идеята е да е уникат. На Битака може да се намерят страшни неща. Преди време си купих стара порцеланова, изрисувана на теменужки фасонка, от царско време. Яд ме е, че не взех цялата кутия от обувки с други подобни фасонки. Идеални щяха да бъдат вградени в бетон.
Като стана дума за керамика, не е само троянската. Поинтересувайте се от Бусинската, от Трънско. Вижте за каква красота става дума. Ами „царската“ керамика от Велико Търново? Едно ще кажа, на ръце трябва да ги носим нашите занаятчии, доколкото са останали. Да крещим от всеки ъгъл какво сме имали и опазили. В Америка слагат стари маратонки в музеи, защото се случила някаква вестникарска история, а ние дори не знаем най-известните занаяти на дедите ни от не толкова далечното минало. Да ги вграждаме в съвременни естетически концепци... за какво изобщо говоря? Не се подновиха малките добре изпечени български плочки в едно известно културно учреждение, онези от 80-те години (има ги в курорта Дружба, сега – Св. Св. Константин и Елена), а налепиха някакъв бодър гранитогрес. Да не почвам и аз с въпроса на квадрат колко е излязло и влязло.
Ето снимки от курорта, не са с добро качество, но може да се видят плочките, добре изработена пейка и детайл на декоративна преграда от фоайето на хотел „Космос“, ако не се лъжа.
Моята пейка обаче беше започнала да се поолющва, и на места прозираше белият й период. И така през един прохладен майски ден на 2011 г. пейката беше пребоядисана в черно.
В този си вид обаче тя приличаше на черните лондонски файтони от филмите за Джак Изкормвача, затова след известно умуване, извадих зелената боя – имах кутия от същия пастелен зелен цвят, за който стана дума, и го смесих в пластмасова кутия с жизнерадостно жълто. Получих това, което ми трябваше: свежо тревисто-зелено. Приложих същата техника с тази разлика, че този път прекарах тънката четка и по железните части и те придобиха красива патина. Лекото прокарване на четката, потопена в сияйно зелено, освежи мрачния вид на пейката. Така тя запази търсената черна елегантност на старите фенери, пейки и балкони от ковано желязо, но в освежена версия.
Вече съм умиротворена и спокойна при вида на зелената си пейка. Макар и черна, нейното излъчване е на свежест и зеленина. И на една леко дистанцирана елегантност, която като прохладен бриз контрастира с топлия уют на предишния й етно-вид. Все едно дълго си носил парфюм с ванилия и пачули, а сега жадно вдишваш стипчивата свежест на върбинка и цитруси от семейство седефчеви.
Това е публикация в блога от 2011 г. Към днешна дата пейката си е същата. За да запазите боята от напукване, нанасяйте я на тънки пластове, за да дадете възможност всеки слой да изсъхне добре, за да не се олюпи после.
VIII.4. Един двор в Софийско
„За мене пишат, че съм работил двайсет и шест години в село Щишковци, Кюстендилско. Това е само формално вярно, защото всъщност аз винаги съм бил там. Но сигурно е, че ако бих могъл отново да започна, бих отишъл пак там – при земята, при хората.“
Владимир Димитров - Майстора
Къщата се намира до реката. При наводнението през 2005, когато изпуснаха язовира над селото, стопанските постройки и малката къща в двора бяха наводнени, стопаните едва успяха да избягат през зида на задния двор със зеленчуковата градина. Тази къща с двор е стар наследствен имот, в който винаги са живели трудолюбиви стопани. До преди петнадесетина години мястото беше истинско семейно стопанство с крави, телета, прасета, кокошки, овощна и зеленчукова градина с неземно вкусни домати „биволско сърце“. В старата лятна кухня с огнище на дърва правеха несметни количества зимнина, домашен сапун, приготвяха храна за животните, печаха чушки за лютеницата и пакетите за фризера. Баба Спаска, царство й небесно, майстореше красиви покривки от дантела, правеше най-невероятната спържа на земята, нещо като шопски бахур в буркани, а всеки петък готвеше постно – прости и божествени ястия от коприва и зелени домати.
Селото се намира в Софийското равно поле, което е „легнало между Вакарелските баири до Витоша и от Мургаш до Лозенските височини“ (Щетинското ханче, Елин Пелин). Недалеч е родното място на писателя – село Байлово. На отсрещните баири е Спасова могила, връх с височина 776 м, където от незапомнени времена се намира параклис. В едноименния си разказ „Спасова могила“ Елин Пелин описва именно това място. Споменавам писателя неслучайно. Творчеството му е пропито с атмосферата на този край, която се усеща на всяка стъпка: в летния полски пейзаж и притихналите по обед шопски села с останали тук-таме стари, измазани с кал къщици. От Белчо и Сивушка няма и помен. Вечерно време, през 90-те, по улиците не можеше да минеш от крави, които се връщаха от паша. Какво се случи?
„До параклисчето бунар. В бунара студена вода, извряла от сърцето на майката земя. Над бунара кобилица виси. Кофата от кобилицата открадната.
Отбиеш се да утолиш жаждата си и не можеш.
Тръгваш пак. Каручката тропа. Летен ден. Ширине, ниви, ливади, поле. Пак ниви, пак ливади, пак поле. Сред полето бяло параклисче. Вътре скрит контрабанда тютюн. Вън кръст стърчи. На кръста кацнало невидимо ангелче, донесло божията благодат.
Мила родна картинка! Един път ли си радвала душата ми, един път ли си замъглявала очите ми със сълзи, за да не мога да видя всички дреболии на твоята красота.
Вечният шоп, който ме кара с каручката, е безучастен като кобилите си, безучастен към околните красоти, както и към липсата на кофата.
— Украднали са я — каже. — Беше нова, та някой може да я е взел за употреба.
В тона на гласа му и в думите му нямаше ни възмущение, ни протест. Напротив, в тях звучеше някакво оправдание на стореното и малко завист към тоя, дето я е взел за употреба.“ ("Мила родна картинка", Елин Пелин)
Дворът на този дом е огромен, в него наволя се ширят овошки, зеленчуци, цветя, както и гигантски орех, два навеса, единият с пещ на дърва, две къщи, стара плевня, помощни постройки, а по-ново време и басейн. Неизменното му украшение са близо половинвековните чемшири и многогодишните цветя, засадени покрай пътеките. Асмата също е част от чара на мястото – лятно време хвърля благодатна сянка, а в късна есен от гроздето варят, или както тук казват, „пекат“ ракия, силна и серт като шопската душа. Шопите не са майстори на виното, макар да се сещам за едно грандиозно изключение, материализирано в най-незабравимото гъсто вино, което е правено, забележете, в Самоковско, разбира се от грозде, докарано от земи, по които няма посипани борови иглички. За сметка на това ракията, която се прави в този дом е много добра, зиме традиционно я поднасят греяна. За да й придадат опушено-карамелен вкус, потапят в джезвето нагорещен в бумтящата печка ръжен с бучка захар. За мезе сервират сурова туршия с червен пипер, олио и накълцан праз. За горещата пача, подлютена с чесън, ще замълча.
В сенчестия ъгъл зад чешмата е подредена градинка със здравец и хости. Освен чемширите, любими тук са ми олеандрите или зокумите, както им викат в този край, и едно цвете, което обожавам, наричат го „заран-вечер“. Цъфти в цикламено, лилаво и жълто, като вечер свива цветовете си, а сутрин ги разтваря. Цветето от край време краси историческата алея на Созопол, и в края на лятото посипва каменните плочи със сухи зърна като едър черен бахар. В едно Търновско село чух, че му викали „проститутка“. Заради невинното му природно движение на отваряне и затваряне. Ето ви случай, в който градската романтичност се сблъсква със селския скептицизъм.
Това веднага ме подсеща за дядо Матийо от разказа „Един нормандец“ на Мопасан и неговата търговийка с издялани от дърво светии. Те, нормандците, може да се каже са братя на шопите по дух. Та този стар тарикат, след дълго тюхкане пред двете смутени посетителки, намира рядко възтребвания свети Блан, забит лично от него в ъгъла на заешката котура.
„Щом го забелязаха, двете женици коленичиха, прекръстиха се и почнаха да шепнат молитви. Но Матийо се затече:
- Чакайте, много ще се изкаляте, ще ви дам наръч слама.
Той отиде да търси слама и им приготви място за молитва. После, като погледна калния си светия, достраша го несъмнено да не компрометира търговията си и добави:
- Ще ви го почистя малко.
Взе кофа вода и четка и почна да търка с все сила дървения светия, а през това време двете старици продължаваха да се молят.
После, когато всичко свърши, добави:
- Оправихме работата.
И ни заведе да пием по чашка.“
В това шопско село се научих да ценя селските тъкани престилки, наплетени покрая с вълнена дантела, кога лете красят масата под навеса: аранжирани с ваза, купа с ябълки и захарница за вечното кафе. Към днешна дата съм събрала сериозна колекция от престилки и месали от всички краища на България, които дори не ползвам твърде, защото ми се свидят. Избеляват на слънце.
Подръжката на всичко тук изисква време и усилия, само косенето се извършва за два дни. Обработката на продукцията от градината е чутовен труд, а помня времената, когато стопаните се грижеха и за няколко ниви. Но този труд е благословен. Преди няколко години публикувах материал за този двор и се впечатлих от читателския отклик. Все едно бях сграбчила колективната българска душа и изстисквах от нея най-чисти сълзи на умиление. Двоен припек, ако ми позволите. Тогава от коментарите научих за подправката самардала, която по Сливенско наричат „зелена сол“, и която напролет циганите карат с каруци от Балкана. Намерих я, макар и купешка, и се оказа с несравним вкус. В този дом пък правят „шопска сол“, която приготвят от ронена чубрица, сол, сминдух, смлени пуканки и сушена люта чушка. Използват неразпуканите царевични зърна или както тук им викат „циганчета”.
Не обичам да пиша заключения. Като се замисля какъв музикален фон бих сложила за този хубав шопски двор, си мисля за музиката на Панчо Владигеров или за онази прочута ръченица от филма „Вeтрената мелница“ , за която все си мисля, че се е случила по тукашните места.
VII.1. Пролет
Пролетта настъпваше буйна и весела, драго беше човеку да живее и всяка твар се радваше на живота, на топлото слънце, на плодоносната влага по земята.
„Железният светилник“, Димитър Талев
Забелязали ли сте, че зеленината на широколистните дървета е особено красива през пролетта: светло зелена, тя още не се е наситила и потъмняла, както през жаркото лято. Плодните дървета разцъфтяват каскадно – всяка седмица цъфти различно дърво. В Япония съществува култ към цъфналата сакура, японската вишна. Съзерцаването й е обществено явление.
Улових се, че докато пиша главите за четирите годишни времена, вярвах, че всяко е любимото ми. Докато не минех към следващото време на годината. Сега си мисля само за пролетта, за началото й: обедното слънце напича, земята изпръхва и изпуска въдишки, но дълбоката пръст е студена, ледът още не е отпуснал артериите й, по които съвсем скоро ще потече, отначало колебливо и бавно, но необратимо, черната кръв на живота. Засега тази кръв е твърде хладна, затова и рожбите й са толкова нежни, толкова крехки – минзухари, иглики, кокичета, зюмбюли, нарциси, теменужки, момини сълзи, лалета, фрезии. Деликатни нежни пролетни цветя, с тънки като восъчни нишки коренчета. Малко по-късно разцъфтяват рододендроните и магнолиите. Стоманени магнолии. Знаете ли защо едноименният филм се нарича така? Защото магнолиите разцъфтяват в най-прекрасни цветове съвсем в началото на пролетта, в студа, но тяхната деликатна красота като стоманено въже е вплела несломима воля за живот, което е и посланието на филма.
Обичам скромните мартенски дворове, с грижливо прекопани градинки и разрохкана от мотиката пръст. Те са преметени и готови, те са в очакване. Обичам пътуванията из България по 3 март. В долината мирише на влажна, затоплена от младото слънце земя, а по високите върхове ските за последно подскачат по глазирания сутрин сняг.
Всяка пролет неизменно откриваме градинарската си кампания с походи по пазари, цветни борси и разсадници. „Звездите“ на тези кампании са също неизменни, но винаги представени различно, в нов декор. Пролетната ни украса прераства във великденска с нейните зайци, венци и кокошки.
Забелязвам обаче, че с годините ставам все по-проста като система. Приела несъвършената си природа, все по-малко се колебая да правя избори. Изхвърлям излишното, естетическите ми вкусове стават все по-лаконични. Леонардо да Винчи бил казал, че простотата е най-изтънченото нещо.
Ето още нещо от художника:
Как да си направим благоухание
Вземи розова вода с добро качество, излей върху ръцете си, след което разтрий между дланите си стръкче лавандула и ще бъде хубаво.
***
4 унции гръцка смола, нов восък 4 унции, тамян 2 унции, розово масло 1 унция (1 унция е около 28-29 грама)
Отначало разтопи восъка и маслото, после – гръцката смола, а остaналото стрий на прах и добави.
Няколко идеи за пролетта:
· В края на март, началото на април, когато отминат студовете (следете прогнозата, за да не подлъжете тревата да тръгне да расте без време) хвърлете с мярка тор върху тревния килим. Тихите пролетни дъждове ще напояват почвата и гранулките тор бавно ще се разтворят и проникват в кореновата система. Не бива да е горещо, защото тревата ще прегори и пожълтее.
· Съчетавайте в един съд няколко вида, правете си композиции: теменужки и зюмбюл, иглики и чашкодрян, теменужки и лавандула. Импровизирайте.
· За детското градинско парти купете малки глинени гърненца, теменужки и бои. Нека всяко дете да украси своето, покажете им как. Най-лесно е да се потупват с гъбичка различните цветове според личното детско въображение. Оставете да изсъхнат за два –три часа, а накрая нека всяко дете засади в своето гърненце теменужка и се прибере с нея вкъщи.
· Потопете в каквито харесвате съдове букети и ги поставете по зидове, масички и чешми. Времето е още хладно и букетите ще издържат по-дълго.
· Поцинковани кофи, лейки, легени, пролетта ги обича. Те са чисти, прохладни и леки – идеалните саксии на пролетта. Тънката ламарина лесно прегрява от слънцето, затова не е подходяща за засаждане на цветя през лятото, по всяка вероятност ще изгорят. Докато пролетните цветя се чувстват и изглеждат прекрасно в нея. Особено ако сложите върху пръстта мъх – той ще задържи влагата в почвата, ще предпази от прегряване и ще придаде чар на пролетната ви композиция.
· Изкарайте на слънчице малката градинска масичка със столове и си направете хубав билков чай с капки лайм, пръчица канела и и коренче джинджифил. Седнете, затворете очи и оставете ранното пролетно слънце, силно и буйно като дете, да прогори зимната бледост на лицето ви.
· Подрежете и оформете храстите – по-добре сега, ако през есента сте пропуснали.
· Посадете си декоративна плачеща върбичка и всяка пролет се любувайте на пропукалите се цветове подобни на мъхести копринени буби.
· Посадете Японска върба Саликс Hakuro Nishiki – тя избухва в нежните приливки на зелено и нефритено-жълто, на сиво и розово, и краси двора ви през три годишни времена.
· Използвайте бял порцелан: стари порцеланови канички за мляко, супници и чаши.
· А най-ценното за мен е да си подредя сандъчетата със здравец. Още в началото на март ги вадя изпод навеси и кьошета. Чистя ги от сухите листенца, бавно и вглъбено, без прибързаност и нерви. Мен градината ме учи на много неща, показва ми благородните си качества: търпение и скромност, а най-вече – да виждам важното. Целя се в съвършенството: не бива да остане и едно-единствено сухо листенце. Методично премахвам застоялата енергия на зимата. Нямам нужда от мантри и позитивизъм, а от метла, парцал и кофа.
Измивам саксиите, трябва да са чисти, без кални пръски и паяжини. Напоявам хубаво с вода сухите разкривени коренчета. Подреждам ги на слънце. Сега му е времето. Още в началото на лятото ще прибера всичко на сянка, за да ги опазя от мощното слънце. Но сега може. Здравецът зеленее, налива се в тъмно зелено, а по обед, когато младото слънце свети необуздано, листенцата чак чернеят.
Нареждам ги на стъпалата пред кухнята, като за декорация вадя каквото ми е нужно от Кабинета на природата: камъни, дървесни пънчета, мъх, клонки, иглики, откопани на съседната ливада.
Пролетен дъждец.
Разглеждам книги
под чадъра в старата книжарница.
Масаока Шики
